“2666”

Автор: Роберто Боланьо

Превод: Катя Диманова

Издателство: Рива

Пролет-лято 2666. Цели четири месеца и два сезона посветих на това число. Без така и да науча какво означава. Досещате се, че става дума за романа на Роберто Боланьо “2666”. Най-знаковото произведение на чилийския автор за мен дойде след разказите му. И понеже Боланьо /1953-2003/ предизвиква огромен интерес като писател, реших, че си заслужава да се запозная с него и като човек, известен в литературното пространство като едно от най-необичайните явления в съвременната литература.

До 15-та си годишна възраст той живее в Чили, където пише стихове и мечтае за ново бъдеще за страната си с новия президент Салвадор Алиенде, но… идва Пиночет. Младежът е арестуван, скоро освободен и заминава за Мексико, тогавашната литературна столица на Латинска Америка с литературните кафенета, в които тържествено се смесват алкохола, поезията и политиката. В противовес на магическия реализъм, който Боланьо презира, той създава течението инфрареализъм и пише манифест. През 1976 г. забягва в Европа. Известно време пътешества, работи каквото намери в Испания и в края на краищата се установява в Коста Брава, където се сдобива със семейство и започва в лудешко темпо да пише проза. След три години вече става знаменитост. А през 2003 г. писателят умира от рак на черния дроб, оставяйки последния си колосален роман “2666” незавършен и издаден посмъртно.

Ще се опитам съвсем бегло и без нито един спойлер да ви запозная с “2666”. Романът се състои от пет части, които Боланьо /по финансови причини/ е искал да бъдат издадени в отделни книги. Но, след изчитането на текста, издателят е решил да го издаде в една книга /почти 1000 страници/. Макар че отделните части търпят самостоятелен прочит, в тях всъщност има множество общи елементи. Друг интересен момент е, че в романа никъде не става дума за числото 2666, което се смята от някои за “скрит център” и това, може би, е градът Санта Тереза, който се споменава във всички отделни части и и всички основни герои попадат в него. Но въпреки всички предполжения числото 2666 си остава тайнствено и мистериозно.

Първата част разказва за четирима литературни критици, които изследват творчеството на /измислен/ загадъчен немски писател, написал много книги, претендент за Нобелова награда. Младите критици узнават, че писателят, може би, в момента е в също измисленото градче Санта Тереза /на границата между САЩ и Мексико според Боланьо/. В това мистериозно място се носят слухове за множество убити жени.

Във втората част главен герой е каталонски професор по философия, който живее в Санта Тереза с дъщеря си. Професорът мисли, че губи разсъдъка си. Боланьо виртуозно описва делириума, който изгаря съзнанието му. Веднъж насън той среща последния философ-комунист на ХХ век, който пее “Ей, ухнем” /!!!/. И този философ се оказва… Борис Елцин, който, седнал на тоалетна чиния, разказва за детството си и накрая казва : “Мисля, че е време да пийнем по едно”. Логично!

Третата част е посветена на афроамериканския журналист Фейт, който е изпратен в Санта Тереза да пише репортаж за боксов мач. Но той е заинтригуван от слуховете за многото убийства.

Четвъртата, най-обемиста част разказва почти документално за убийствата на жените в Санта Тереза. Измисленият от автора град може да се приеме, че е Суидад Хуарес, в който през 90-те години на миналия век се разразява епидемия от убийства на жени, наречена феминоцид. Градът е патриархален, властта корумпирана на всички нива и предпочита да не забелязва убийствата пред това да ги разследва. Повечето жертви са млади момичета и жени, работнички във фабрики, проститутки и сервитьорки, като болшинсвото от тях са брутално изнасилени. Боланьо описва убийствата максимално подробно. Кошмарът е непрекъснат, от страниците капе кръв. Тази глава се чете трудно и физически, тя продължава сякаш вечно /това е най-обемната част от романа/, лишава те от емоцици, оставя те вътрешно опустошен. Реализмът тук е жесток! Намесена е и политиката.

В заключителната част Боланьо най-после ни запознава с мистериозния писател от първата част и ни разказва неговия интересен живот преди да стане известен писател. Тук авторът демонстрира доста знания за историята и литературния свят по време на Втората световна война, някои достоверни, а други – съчетани с неговата зашеметяваща халюциногенна фантазия.

Романът “2666” не е псевдодокументалистика, а е особена пулсираща територия, където документалистиката и измислицата се обвързват в ослепителни сънища, записани обикновено с една фраза, заемаща понякога седем-осем страници. Романът попада в оголения нерв на днешното време с алфамъжкарството и изострения феминизъм, като подлага на съмнение правилността на традиционната представа. Места, подобни на Санта Тереза могат да се открият в градове по целия свят, който все още съхранява разрива между мъжете и жените, между бедните и богатите, между третия свят и развитите страни.

Някъде Боланьо казва, че не пише за хората, а за призраците. Няма реалност, съществува само онова, което ние сме намерили в нея. И всеки път при смяна на оптическия ъгъл, възниква потрес от вида на нова реалност, която може да бъде видяна само от призраци.

Романът на Боланьо е смес от Лев Толстой, Достоевски, Маркес, дори Тарантино. Понякога той пише просто, телеграфно. Стилът му е на страничен наблюдател – неемоционален и обективен. Стилът всъщност е постмодернистски, като историята непрекъснато се разклонява на отделни клонки, които авторът разказва подробно, преди да се върне към главното /макар, да не е много сигурно, че знаем кое е главното…/. Прозата на чилиеца е транзитна зона между будното състояние и съня, между измислицата и истината, между фикшъна и нонфикшъна. Не е възможно едното да се различи от другото, а и не трябва. Романът не е построен просто. Много въпроси остават без отговори, читателят трябва сам да доизмисля, да фантазира. Боланьо ни предлага не частички от пъзел, които можем да подредим в единствено възможна картина, дори не и мозаечни стъкълца за витраж в необходимото количество и цветове. На читателя се предлага сам да избере как и с какво да запълни празнините, които в книгата са много. Не ме напуска мисълта, че много, много бих искала да разбера какво всъщност би измислил Роберто Боланьо, за да обедини отделните части. Каквото и да е то, смятам, че щеше да ни зашемети.

Книгата се чете много трудно, не толкова заради обема си. Дори по време на продължителното четене неведнъж си задавах въпроса не беше ли по-добре да прочета няколко по кратки достойни книги /и успях да прочета 2-3/, но се убедих, че голямото количество плюсове надвишава минуса на голямото количество изгубено време. Боланьо го заслужаваше!ф

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s